Политически ангажирано послание от ул. „Раковски“
Не на строителния тероризъм!!!




Новият глупак с неговите хайку въпроси. (....Щото си ЗЛЕ!!! хахаха)





Рекламната оферта на живеещите в грозния блок до летището.





"Mъдрите" мисли на Александър

До мястото, където живея, построиха луксозна кооперация. С всичките му там дограми, цветни бои и скъпи настилки. Когато се нанесоха първите новодомци, една сутрин входната врата осъмна с надпис "Никуй ни мой на върна на селу". До вечерта изречението беше заличено, но на другата сутрин мистично се появи отново. Така три-четири пъти, докато новодомците не създадоха инициативен комитет по залавяне на "драскача". Мъжете се редуваха на нощни дежурства, жените - на тайнствени бдения. Две вечери фасадата остана чиста, съседите се успокоиха и възстановиха нощния си режим. И на третата сутрин - бам, надписът пак там! Надраскан с още по-черен спрей. Скоро силата на словото се оказа наистина магична - първоначално създаденият комитет се разцепи на две фракции - едните смятаха, че писачът всъщност е пазачът на близката кооперация, а другите - че авторството принадлежи на някой от живеещите в сградата. Започнаха караниците, мълчаливите разминавания по коридорите, демонстративното тръшване на врати, надничането през балконите. Скоро след това войната се разрази още повече, защото до надписа за селяните, дето не щат да си ходят на село, се появи друг: "Който пише по стената, скоро ще умре!" Тази люта клетва може би не стигна до драскача, но разпали страстите на съкооператорите, които заподозряха във вещерски занимания най-възрастната си съседка.Така силите се прегрупираха и двата враждуващи лагера вече бяха "за г-жа Николова" и "против г-жа Николова". Горката госпожа Николова и представа си нямаше в какво е обвинена и кротко разхождаше своя пекинез наоколо, учудена от злобните погледи на иначе така приветливите си съкооператори.
За да не изпадам в още подробности, ще кажа само, че историята завърши благополучно. В смисъл че г-жа Николова си отиде на вилата, драскачът се отказа да пише, а съседите отново се съюзиха, този път около проект за облагородяване на околоблоковото пространство.

Имената на глупците висят по стените

Така ни учеха навремето в училище, вероятно за да предотвратят естествено породилите се тийнейджърски пориви да си изказваме мислите по близките фасади. Днес, ако се разходите из големите градове обаче, ще забележите, че така привлекателният жанр "писане по стените" вече е почти на изчерпване. На негово място се настаниха графитите - преди пет-шест години само като бегли опити за тагове, сега - на крачка от изкуството. Когато започнах да забелязвам, че някак в софийската градска среда ми липсват спонтанно надрасканите сентенции, се захванах първо като хоби, а после почти вманиачено, да ги издирвам и записвам.

Началото положи едно изречение, което срещах на няколко странни софийски места - в подлези, на стените на блокове, около които уж никой не минава, по пейки в парковете. "Четете Библията и "Мечо Пух" беше неговото простичко и чаровно послание. Скоро след това списъкът от препоръчителна за всеки човек литература се разшири с още едно предложение - "Четете комикси". За моя изненада то не се разпространи така силно и си остана дълго в подлеза на НДК. Скоро в графата "неща за четене" влезе и още едно откритие - "фолк с/у летература". По наличието на първото е в думата литература става ясно, че авторът на посланието определено е на страната на фолка.

След поредицата надписи, свързани с нашата езикова и литературна култура, следва да отделим място на тези, които ни ориентират в здравната тематика. От дълго време в подлеза пред БСФС стои черно спрей предупреждение "Спина е на всякаде". Около него има още един вариант, вероятно заради авторови съмнение в правописа. Така че имате възможност да се спрете на още една версия - "Спина е нсякаде"... В района около университета доскоро можеше да се прочете, че "Марихуаната лекува". Сега надписът е заличен, но около Докторската градинка вероятно по пътя на практиката някой беше стигнал до извода, че "Коката лекува пристрастеност към кока-кола". От здравната профилактика, споделяна с широката градска общественост, може да се разбере още: "Да духаш и да сърбаш не е едно и също" (кв. "Люлин"); "Мазоли излизат от мислене" (Студентски град); "Не яж чорба - мирише." (около стадион "Локомотив").

Спонтанни прозрения за/на мъдри хора

От психологическа гледна точка в писането по стените има известна доза перверзия. От една страна, пишеш, защото искаш да се прочете. От друга - не искаш хората да знаят кой е авторът. И от трета - изпитваш особена наслада, когато застанеш на отсрещния тротоар, потънеш в собствената си анонимност и се наслаждаваш на реакциите на случайните граждани, прочели твоето изповедание. Нещо такова вероятно ще да е подтикнало една търновска съпруга да напише на прясно боядисаната в жълто фасада на една кооперация с големи букви: "Борислава, остави мъжът ми." Ако ние оставим настрана наличието на пълен член, където не му е мястото, можем да си направим извода, че отчаяната съпруга явно е отпочнала ожесточена борба с въпросната Борислава, за да е готова на толкова неграмотен (във всеки смисъл) жест.
Надписите, свързани с любов, някак естествено преливат в сексуалната тема, която със своята острота е подходяща за разискване в някакъв друг медиен носител и в едно определено часово време. Ще спомена само, че ако има място, където организмът може да те заболи от сексуални закани и фантазии, то това са Централната гара и... тоалетните на висшите учебни заведения. За гарата някак е обяснимо - хора всякакви. За бъдещите бакалаври и магистри и тяхната открита сексуална агресия обаче... Единственият успокояващ факт е, че лично аз съм срещала порно надписи и в тоалетните на Берлинския университет, а пък не знам немската хуманитаристика да е пострадала от това. Откровено си признавам обаче, че любимият ми надпис от един от коридорите на студентско общежитие е свързан с онова веселяшко настроение, когато писането по стените е начин да оставиш за поколенията спомен от хубавия купон. Той гласи просто и ясно: "Искаме лимони за текилата." Нямам коментар.

На спирката на тролеите и автобусите срещу Спортната палата в София спирам, за да снимам голям бял плакат с цветни надписи. Самото послание не е нито стихотворение, нито проза, а поредица от лексиконни клишета, написани и очевидно допълвани впоследствие. Докато се въртя около плаката, към мен се приближава слаб, видимо налудничав човечец, който се развиква: "Това е интелектуална собственост, що го снимате без пари?!" Усмихвам се виновно и обещавам да си платя. Човекът се успокоява и се усмихва, откривайки блуждаещ син поглед и ред изпопадали зъби. Представя се за Александър Стоилов - автор на писанието. Обяснява ми, че имал още такива неща, които му се явявали ей така в главата и той ги пишел. Пита ме къде ще ги показвам "тия снимки, къде ги направи ей те тука". Обяснявам. "А, "Капитал" не го четем!" "Що, бе - викам - какво му е?" "Ами не ми харесва тоя, дето е на него." "Е на кой е", питам го. "Абе де да знам, ама не ми харесва и те това е..." Следва половин минута мълчание и Александър ме парира с въпрос: "А ще ми го публикуваш ли това на първа страница?" Бре, викам, си, луд-луд, ама знае да се пазари. Накрая се разбираме да си купя някоя от антикварните книжки на масата му. Единствената, която си заслужава, е "Дъщерята на Калояна" от Фани Попова-Мутафова. За 4 лв. - цената се определя на око. "За какво се разказва", питам нарочно. "Ами за Калоян и дъщеря му", изчерпателно ми отговаря Александър. Е, можеше да се очаква, казвам си наум и отпрашвам за работа. След един час Александър е успял да ме издири в редакцията и има към мен поредица от бизнес предложения. Първото е пак да снимам плаката му, защото "добавих некои нови неща за приятелството и истинските хора", второто - да му кажа къде из града да залепи още плакати и тях да му ги снимам и третото - "а не можеш ли да уредиш нещо да ми ги издадат в книжка"...
Обикаляйки из софийските улици, установих, че най-активни писачи по стените (след сексуално споделящите) са политически ангажираните хора. На входа на градинката на църквата "Св. Седмочисленици" откъм ул. "6 септември" вече поизбелял, но все още четлив е лозунгът "Не на терористите". Кой, защо и кога го е написал, нямам представа. Може би обаче същият човек е автор и на "Пратете оръжейни инспектори в САЩ" - надпис, който стои на сградата на градската библиотека откъм ул. "Раковски". В любимия ми Студентски град също из стените вихрее някой драскач с отношение към политическата структура на България. Негова е сентенцията "Министара е педерас". Кой министър и защо да е "педерас" не става ясно. Така пък умозаключението придобива едни надвремеви характеристики и универсалност, които го правят валидно за всеки министър, каквото и когато и да направи.

Шегаджии със спрейове

Има обаче една особена порода писачи, които не взимат посланията си толкова сериозно. Благодарение на тяхната духовитост грозноватите криви букви по градските стени могат и да те разсмеят. Те предпочитат да развиват хумористичния си талант предимно по стените на асансьорите в панелните квартали, но това си е отделна тема. Що се отнася до тези с широк размах на действие, те пишат и рисуват мащабно. По големите столични булеварди например може да се забележи присъствието на един и същ рисуван персонаж - нещо като съвременен глупак от "Тримата глупаци". Този най-често е облечен в гащеризон и има шапка. Понякога го рисуват с полицейска палка, друг път - като катаджия или обикновен дебелак. В повечето случаи е придружен с лаконичен надпис, чийто дълбок конкретен смисъл знае само авторът. Иначе ти като четящ имаш свободата да си интерпретираш до философски дълбини, до които ти стига кислородът. Такъв е случаят с въпросния човек, вперил показалец в свое ляво с въпрос Why not? И допълнен отговор: "Щото си зле."

Тълкувай, както си щеш - все е вярно.