Част1 Датата няма значение. Много дати нямат значение за нас. Затова и измислихме оня ден като деня открояващ се от многото дни, които са изпълнени с нашата силна емоция, в които сме открили себе си и които имат особено значение за нас. Всичко, което се преживява и се помни със сърцето няма нужда от дата и час. То е част от безкрая на душите ни, в които съществуват в хаоса от безброй думи и усещания... но идва един момент, в който всичко се подрежда... Един ден, оня ден... Затова и началото на оня ден някак си се сля с края на предишния...Но за това - друг път   Част2 Сутринта се събудих с настроението, което очаквах. Малкото часове сън ми бяха достатъчни да посрещна и тоя летен ден с усмивката и мисълта за любимото човече. Изстрелях се към спирката, купих закуски за двама ни и хванах първото такси. Естествено в такива случаи все попадах в таксито на Велко – див македонец, който не спира да говори до последната минута на пътуването. Мислите ми въобще не бяха в таксито...Бях нетърпелив отново да тръгна надалеч от тоя град...Да бъда заедно със Зайчето. То също изгаряше от нетърпение, чувствах го... Полученият преди секунди смс потвърди усещането... Стана ми още по-приятно и вече исках да съм на 82. Седнах в колата паркирана на Каравелов и не чаках дълго. Скоро излетяхме по магистралата на север. Закусихме в движение като си взехме и кафенце от Шела на Богров. Пътят мина неусетно. Към 10 влязохме във Враца по централния булевард – след малко объркване намерих пътя за Згориград и Леденика...Времето беше чудесно и много хора бяха излезли на разходка или просто да полежат около напаленият под скарите с цър-пър огън. Имаше и алпинисти, които по това време на годината се борят с отвесните врачански скали. След разклона към Леденика пътят започна изкачване, което откриваше прекрасна панорама към долината. Слушахме Карбовски с неговата тема – дали е кражба едно кебапче за 48ст, ако е откраднато от гладен човек. И двамата харесваме Карбовски... На билото се откриха ливади, на които пасяха кончета. Малко след това стигнахме до огромната поляна и паркинга пред хижата – наблизо имаше къса пътека към входа на пещерата. Наложи се да чакаме събирането на група. Това отне около час и имахме време за бира и разходка в околноноста. Бирата - естествено Леденика. Тръгнахме по единствения маршрут, обозначен с табелки и отъпкан от хиляди туристи. Първата информационна табела нищеше проблема със замърсяването и периода на разпадане на хвърлените отпадъци – фасове, торбички, бутилки и ттт. Някой си беше направил труда да спре свинщината в природата по различен начин. Одобрявам алтернативите и свежите идеи. Скоро пътеката навлезе в гората и стана стръмна. Може би това ни отказа скоро да я следваме и поехме обратно – все пак стискахме бирата, пушехме и търсехме по-лежерно занимание от подобно катерене в неизестността. Групата още не се беше събрала. Седнах на един пън и настаних на дясното си коляно Зайко. Естествено мърсотията беше притеснителна и само това беше възможната конфигурация за сядане. „Тежа ли ти?” - тоя въпрос ми е един от любимите, защото говори за нежна грижа, внимание и... Десният ми крак изтръпна, но въобще не беше важно. Бирата свърши. Не ни се пиеше повече, а и всеки момент трябваше да тръгнем към пещерата. Преди това взехме единодушно решение да отидем до тоалетната. Оказа се, че е в гората на 50тина метра. Взех от кафето няколко салфетки и тръгнахме... Видът на съоражението ни отблъсна и се отбихме сред дървета. И тоя ритуал се проведе по нашия си начин със закачките за начините и проблемите на отделянето... друга любима тема;) Когато се върнахме екскурзовода беше започнал да продава билети в залата на малката къщичка. Това беше спретнат музей с експонати от разни минерали, камъни, цветя, пеперуди и какво ли не от флората и фауната на врачанския балкан. В средата имаше и макет на планината с всичките му забележителности. За всяка от тях си имаше отделна лампичка...но поради прекомерната употреба и лоша подръжка не се получаваше нужния ефект. По интересни бяха хората. Наблюдавахме ги и се усмихвахме. Имаше дори един младеж в напреднала тийнейджърска възраст, които се държеше за ръка с майка си. Опашката вървеше бързо и скоро тръгнахме из предверието на пещерата. Екскурзоводът показваше самочувствие, странен хумор и липса на речник, въпреки че личеше как това не му е първият тур в тая пещера. Явно го мързеше или не успяваше в тоя ден да изиграе патетичната роля на много знаещ гид. Първите камери на пещерата не обещаваха на посетителя нищо интересно. Навътре студът се засилваше. Гушкахме се, за да свикнем с температурата по лесно. Крачехме по влажните галерии... Единственото, което очаквах беше да чуя първата реакция. Оставаше още малко до концерната зала и исках да усетя дали впечатлението и възторгът ще бъде подобно на моя, когато за първи път видях изумителната гледка... Да! Получи се. Думите, интонацията, лицето...всичко изригна при вида на грандиозната ефектно осветена зала... Исках да подаря тоя момент и на двама ни. Останалите галерии също бяха прекрасни, но вече бяха част от това вълшебство. С вълнение обиколихме целият маршрут... спирахме, гушкахме се и нежно се целувахме. С нетърпение чакахме да излезем навън. На изхода ни чакаше слънчицето и приятната топлинка на лятото. Бяхме гладни. Наблизо имаше ресторантче с хубава тераса и чудесен изглед към полянките в подножието, където десетки хора си правеха барбекюта, лежаха под сенчестите дървета или просто спортуваха странно... Внимание отделихме на един татко, които си подаваше футболна топка с малкия си 4-5 годишен син, а майката и дъщеричката седяха и ги гледаха отстрани. Движенията им бяха смешни или забавни заради неравния терен и палавата топка... Седяхме спокойно – единствено липсата на салфетки и мудната сервитьорка вкараха малко дразнение, но не беше толкова важно. Хапнахме някакви леки вкусотии, пак бирка и си тръгнахме. На връщане минахме през Вършец и Клисурския манастир. Отново се натъквахме на многобройни групи хора, които бяха потърсили почивката край реките, а в тоя край в подножието на стара планина има доста и удобни полянки. Минахме през града – скучен неделен следобед. Естествено. Минахме и през манастира като разгледахме хилядите сувенири, грънци и шарении струпани отдясно на пътя преди портата му. Манастирът изглеждаше добре – скорошният ремонт личеше по боядисаните стени, изпънатите стрехи и приветливият поддържан двор. Видяхме една монахиня, а после се появиха още три, но всичките отминаваха забързани и замислени в божиите си дела. Времето доста напредваше, а имахме 2 часа път до София, предстоеше катерене и спускане през Петрохан, затова и не отделихме време на манастира, джунджуриите и близкия рибарник. Отправихме се към Бързия. В градчето правеха ремонт на главните улици и трябваше да обиколим по странични и непознати пътища. Скоро излязохме от лабиринта и поехме по главното шосе към върха. На изхода на Бързия се появи фабриката на Ком. С това име асоциирахме дълги и прекрасни разговори от пролетта. В погледите ни се бяха събудили прекрасни пламъчета. Пътувахме и се държахме за ръце. И двамата бяхме смирени. Притихнали и наситени със силните преживявания - мислите ни връщаха към ранните часове на деня, разтърсващата нощна емоция и прекрасната близост и красота, която изпълни деня. Стигнахме в София към 2000 и се разделихме щастливи - до утре-то, което очаквахме с нетърпение.   И все пак оня ден си има и знаково число - беше 13.07 - рожденната дата на Зайче и Байче!