Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.11.2008 17:34 - Оня ден- версия Зайче
Автор: zaikobaiko Категория: Лични дневници   
Прочетен: 979 Коментари: 0 Гласове:
0



Всичко започна някак естествено. Това беше първото ми пътешествие из северозападна България. Първото в съзнателния ми порастнал живот. Баща ми е шофьор и хиляди пъти съм пътувала с него из страната, пътували сме къде ли не, но това сякаш си остана някъде там в детството и спомените за хилядите километри, които съм минала на колела, са избледнели.

Това беше началото на едни нови пътувания във всевъзможни кътчета и дестинации из милата китна родина! За всичко беше виновен ЕДИНСТВЕНИЯТ!

Беше юнски ден. Явно е било не особено слънчево, тъй като по спомени носех връхна дреха в ръката си. Бях облечена с новите си къси панталони, подарък от Байче за поредния му загубен бас. Да, ние всъщност доста често се хващаме на бас и дали от незнание или от много знание, си мисля, че в повечето случаи на нито един от двамата не са ни ясни нещата. Та въпросните ми прекрасни панталони бяха обути за първи път точно в този ден. Красиви са. Млечно сиви, от нежен тънък плат, който някак стои доста добре на балонестото ми дупе.

Идеята на пътуването беше да видим Ритлите, които в по-ранен етап ми бяха представени по доста интригуващ начин. До ден днешен си остават загадка за мен. Така и не стигнахме до там. Тръгнахме и както винаги, Баестият не ми беше казал коя е посоката и дали наистина целта е гореспоменатата. Той винаги има нещо в + като идея. Оказа се, че посоката ни на пътуване е пещерата Леденика. Помня стръмните завои при изкачването на балкана, а Бога ми скалите бяха ужасно красиви. Слънцето хвърляше някак си специфична светлина и изглеждаха толкова величествено големи, сиви /не като късите ми панталони/ и остри... Байчето ми разказа за Пършевица. Винаги съм имала усещането, че когато някой ми разказва нещо, го слушам достатъчно внимателно, че да помня почти всичко след това, но уви, в този случай не е било така. Слушахме Дарик радио. Коментираха женичката, която откраднала кебапче, или нещо от сорта и я хванали на касата. Голямо възмущение, голямо чудо. Предаването беше на Карбовски. Колкото и уважаван журналист и водещ да е за мен, не мога да твърдя, че съм го слушала по радиото, поради факта, че Дарик не е сред запаметените станции на плеъра в моята кола. Май се оказва, че съм доста резервирана в разбиранията и вкуса си.

Изкачвахме се доста. Байчето казва, че когато пътуваш за първи път в някоя посока, винаги ти се струва прекалено дълго. Байчето е мъдър! Пристигнахме, а аз все още не знаех дали ще влизаме в пещерата или просто ще се разходим, ако влизаме, кога са часовете за посещение... ей такива дребнички неща, които нямаше и как да са ми ясни, понеже както споменах ми беше for the very first time, пък и трябва винаги да си подготвен за авантюри, щом до теб седи дългоухо животинче. Не се изненадах колко много хора има наоколо, тъй като времето предразполагаше за пикници, излети, разходки. След малко ходене пеш, се оказахме почти на входа на пещерата. Две заведения /на самообслужване/, пънчета, дървени масички, самоделно направени с добро желание, деца, младежи, родители, двойки. С Байко си имаме особен афинитет към бирата Стела. Имаше и такава, но някак си доста по-автентично ни звучеше да пием Леденика. Тук отварям една скоба със забележка към производителя: Защо по дяволите решихте, че бирата се съхранява добре в пластмасови шишета, било то 0.5, 1, или 2 литра. Учудвам се, че масово навлезе на пазара употребата на въпросните „пластмаси”, които, ако не си погълнал в рамките на час биха могли да се нарекат по всеки един друг начин, но не и БИРА. Какво за Бога им харесвате?! Та изумлението ми настъпи от факта, че на някой му беше хрумнало гениалното решение бутилчицата бира от 0,5 л. да не е стъклена, а пластмасова. Скобата се затваря с мълчаливо възмущение. Бирата беше ужасна! До събирането на група и влизането в пещерата оставаше към половин час. Решаваме, че няма да сме част от чакащите. Много по-приятно и предразполагащо беше да се поразцъкаме из околията - пеша, не с кола естествено. Просто повървяхме. Четохме колко време е необходимо на една пластмасова бутилка, за да се разгради изцяло в природата, също колко трябва на един фас. Явно замърсяването на природата именно с такива отпадъци е често срещано и природо-защитниците са решили да обърнат специално внимание. Нямаме култура, а ми е много тъжно, че трябва да го призная. Върнахме се и след тази „чудна” бира ни беше необходимо разтоварване. Тоалетна имаше! Уау, бях доста впечатлена. Всъщност тя не ставаше за пишкане, защото както всеки би се сетил, поддръжка нямаше. Наложи се, малко встрани, да заголим дупета /само аз/. Бях готова, както винаги първа. Първо АЗ! Байче пишка мноооого продължително. Дори и Сашо, рекордьора, е нищо и никакъв тутльо пред него. След почти двайсетминутно чакане, /не Баеца да приключи с пико-отделянето, а на опашка за билети/ получихме предупреждение, че в пещерата е доста студено /не случайно носи въпросното име/. Най на края бяхме вътре. Някак странно изостанахме от групата. До тук всичко бе обичайно, нормален почивен ден, прекаран извън прашната ни столица. За мен обаче, нещо се обърна, нещо ме накара да се почувствам изключително, топло, сигурно. Именно в тази /така и не успях да спомена, колко красива/ пещера. Байчето ме хвана за ръчичка. Имаше около 10-15 човека освен нас. Имаше хора от всякакви възрасти и с всякакви социални положения, но... но аз бях с него! И той ме държеше за ръка! Връщам се някак с умиление към онзи така скъп момент. Пещерата ме омая допълнително. Не беше нещо, което бях виждала до този момент. Всъщност единствените пъти, когато съм влизала в пещера са, когато бяхме малки и баща ми ни водеше на Бояна за вода. Имаше една пещера, която по-скоро изглеждаше като голяма вдлъбнатина в скалата и може би ние с брат ми си бяхме въобразили, че е пещера. Все пак го докарваше на вид, не мога да отрека. Тази обаче беше истинска. Имаше огромна галерия, в която екскурзоводката ни обясни, че се изнасят и камерни концерти, заради невероятната акустика. Имаше езерце, в което хвърляхме монетки за щастие, имаше невиждани до този момент неща от мен. Разходката ни беше страхотна. Понякога си мисля, че всичко, което ми се случва с моето скокливо приятелче, няма как да не е най-прекрасното. Присъствието му придава едно специфично звучене на нещата.

Едно няма да забравя със сигурност, колко ужасно студено беше в първата камера, галерия, ниво или каквото е там. Климатизирах се с времето, но грешката да не се облека достатъчно добре влизайки в пещера не повторих никога повече.

Половината ден беше отлетял. Бяхме гладни и хапнахме в едно заведение близо до колата. Нито обстановката, нито храната бяха впечатляващи. Аз хапвах обичайното си сирене по шопски, Байче мръвчица с наскоро нашумялата Туборг Лайм, /ако не се лъжа така се казваше/. И ей така, както си седяхме и си хапвахме, изведнъж всичко в мен млъкна. Гледката беше истинска, топла, семейна... Натъжих се! Ами ние?! Какво правим ние? Все самосъжалителни едни такива въпроси ме засипваха, а те никак не ми помагаха. Млъкнах, както правя почти във всички случаи, в които не мога да си позволя да кажа това, което ме тревожи. Поне не на него. Искаше ми се да се обърна, да го погледна и всичко да остане в онзи поглед, в онова лице. Не можех, а и не исках да връщам мислите си в заобикалящият ни свят. В онзи, който беше встрани от масата, в онзи, който беше в страни от НАС! Не исках той да се връща в неговият свят! Всичко свърши...

Както всеки път, ние просто се качихме на колата и се прибрахме. Тогава живеех вече при Калин, а Калин беше в една от поредните си командировки, за по месец. Мисля, че това по някакъв начин ме успокояваше. Факта, че когато се прибера ще бъда сама, с мислите и тъгата си, ми влияеше добре. Не знам дали всеки човек има нужда от такава самота, но може би, защото напоследък се затворих доста в себе си, тя ми беше нужна.

Прекрасен спомен и добро начало, /защото всеки път е ново начало/ на една красива любовна история...



Тагове:   зайче,   ден,   оня,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: zaikobaiko
Категория: Лични дневници
Прочетен: 18652
Постинги: 5
Коментари: 3
Гласове: 16
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031